10-и юли никога няма да е просто дата

Датата е 10 юли 1994 година. За мнозина обикновен юлски ден. Не и за целия български народ, който се готвеше за поредна безсънна вечер с националния отбор по футбол. Следващият съперник на Мондиала в САЩ бе не кой да е, а световният шампион Германия. А това, което последва, надмина и най-смелите ни мечти.

Съперникът не беше просто фаворит, а добре смазана футболна машина. Символ на непоклатимост, на дисциплина и сила. Нас ни наричаха "малката" България. Не просто във футбола, а една нация, която толкова дълго беше стояла със сведен поглед. В онзи момент обаче всички бяхме едно. Нямаше бедни и богати, червени и сини, леви и десни, столичани и провинциалисти. Всички бяхме българи.

Източник: Getty images/EPA/БНР

Мачът започна с очакван натиск пред 72-е хиляди на "Джайънс Стейдиъм" в Ню Джърси. До почивката на този четвъртфинал голове не паднаха, а веднага след нея Лотар Матеус откри от спорна дузпа. И тогава дойде магията.

В 75-ата минута Христо Стоичков изравни след отлично изпълнение на пряк свободен удар. Този път не с фалц, а с гняв и точност. Изстреля топката като куршум покрай стената. Но България не искаше равен. България искаше история. И само три минути по-късно...

Източник: Getty images/EPA/БНР

Йордан Лечков осъществи полета на века! Макар и вече да бяхме пратили българин в космоса. Ударът на Лечков с глава спря времето. Цял свят гледаше и не вярваше. А Лечков летеше - и ние с него. Трикольори по балкони, коли, прозорци и сърца. Това беше върхът. Чувство, което никой не може да опише. Трябва да се усети. Този ден не избледнява, а напротив - с времето става още по-ценен.

Днес, 31 години по-късно, ние си спомняме не просто резултата. Ние си спомняме емоцията. Онзи момент, в който изкрещяхме "Даааа!" с цяло гърло. Онзи миг, в който забравихме всичко и просто се гордеехме. Победата над Германия през 1994 г. не беше просто исторически резултат. Тя отекна далеч отвъд самия мач.

Източник: Getty images/EPA/БНР

Това бе триумф на футболната романтика. За България се заговори по цял свят и с респект. Дори днес в чужбина често можем да слушаме за "златните момчета" и колко фенове е събрал нашия състав по цялото земно кълбо. 

Иронично или не, онзи триумф също така постави летва, която още не сме успели да достигнем. След "американското лято" българският футбол навлезе в дълга сянка - отдалечен от световните форуми, подложен на тежки трансформации, управленски грешки и загубено доверие. Но споменът за онова лято не избледнява. Напротив - остава като ориентир.

Нещо, към което се връщаме не само с носталгия, но и с надежда.